Варненският халколитен некропол е открит през 1972 г. в района на Варненското езеро и е датиран в края на V — началото на IV хил. пр.н.е. Смята се, че Варненското злато е най-старото обработено злато, намирано в Европа, причислявано към т. нар. Култура Варна.

При прокопаване на канал в близост до Варненското пристанище са разкрити 294 гроба от халколита (енеолита), някои от които се оказват от изключително значение за българската археология. Некрополът е разкопаван от археолога Иван Иванов в продължение на 15 години. Сред многото гробове се отличават няколко с изобилие от златни предмети. Този факт показва, че в тази ранна епоха на усвояване на металообработването, на Балканите вече са съществували наченки на държавно образувание и се е появила царската институция.

Погребенията със златни находки са два вида — в единия присъстват човешки останки (скелет), а в другия — отсъстват. Вторият вид се наричат в археологията „кенотафи“ или „символични погребения“.

Панагюрско златно съкровище е тракийски античен златен сервиз за пиене, състоящ се от девет златни съда с общо тегло 6,164 кг и открит на 8 декември 1949 г. в района на гр. Панагюрище в местността „Мерул“ от тримата братя Павел, Михаил и Петко Дейкови – тухлари и каменари по професия. Принадлежало е на неизвестен владетел на племето одриси от края на IV и началото на III в.пр.н.е.

Сервизът включва фиала с диаметър 25 см, една амфора с дръжки във форма на кентаври, три ритона с формата на женски глави (амазонки), три ритона с формата на животински глави и един, оформен като предна част на тяло на козел. Ритоните са украсени с релефни изображения на митологични сцени с участието на известни герои от древногръцката митология.

Вълчитрънското съкровище е намерено през 1925 година край с.Вълчитрън, област Плевен. При копане на лозе случайно е открито най-голямото златно съкровище, познато на българската археология – 12,5 килограма чисто злато с естествени сплави от сребро, мед и желязо. Състои се от 13 предмета: седем имат формата на похлупаци с различни диаметри и удължени луковични дръжки в средата (наподобяващи ударните инструменти-цимбали). Един съд наподобява кантаросовиден кратер със силно издължени и извити настрана дръжки и е с тегло от 4,5 килограма чисто злато. Четири са дълбоки чаши с извити нагоре дръжки (като едната чаша е значително по-голяма). Има и троен съд, съставен от три бадемовидни тела, свързани помежду си с тръбички и обща тройно разклонена дръжка, така че да образува система от скачени съдове.

Съкровището се намира на две големи групи. В първата влиза голям златен кантарус (чаша с две дръжки) с тегло около 4кг., а също така един голям и три малки катоса (чаша с една вертикална дръжка). Декорацията на съдовете е сравнително бедна. Тя представлява релефни ръбове с диагонално насечено разположени по дължината дръжки. Първата група съдове е изследвана в детайли от Андрю Шерад и Тимоти Тейлър. Те посочват паралели от континентална Гърция, това са гроб №4 в Кръг А на Микена, където са открит подобен сребърен кантарос, а също и златен кантарос случайно открит в Тива.

Съкровището от Луковит, област Ловеч, е случайна находка от 1953 година, след което има още две постъпления през 1955 и 1986 година. В пълния си обем, съкровището се състои от 15 сребърни съда, 23 апликации и принадлежности за конска амуниция, над 200 сребърни халкички, полусферични копчета, тръбички, малки апликации с изображения на човешки и животински главички.

Фиала – от съкровището от град Луковит, има височина 7 сантиметра и датира от втора четвърт на ІV век преди Христа. Има полусферично тяло, с голяма гладка шия и силно издаден навън ръб при устието. Тялото под шията е покрито с женски глави във фас, разделени от палмети. Главите са осем, чертите на лицата са пластично предадени, а изгледът им суров. Под тях, под дъгата към дъното, има втори фриз от осем женски глави. Те символизират Великата тракийска богиня горе и Богинята-дева -долу.

Числото осем, според някои анализи, би могло да се свърже с религията на траките за осем годишния път на обезсмъртяване.

Знакът „Х“ е формиран от два триъгълника, които се срещат във върховете си. Не е изключено знакът да има ритуално магическа символика.

Апликации за конска амуниции град Луковит – имат максимален диаметър 8,3 сантиметра и са датирани от около трета четвърт на ІV век преди Христа. Двете апликации за вертикални ремъци от съкровището представляват конници в галоп. Единият се движи надясно, а другият наляво. Конниците са къдрокоси и голобради, а зад гърба им се веят хламидиите. Украсените оглавници и нагръдни ремъци на конете са предадени с подробности. Конникът в ход на дясно държи в дясната си ръка копие насочено надолу, където под предните копита на коня е попаднал лъв. Лъвът е извърнал ревяща муцуна нагоре към конника и се разпознава по характерната опашка.

Конникът в ход наляво държи поводите в лявата си ръка. В копитата на коня също се вижда лъв.

През 1985 година в Добруджанското село Рогозен Иван Димитров открива в двора си купчина сребърни съдове.При оглед от археолози е намерено второ находище на сребърни съдове.Предполага се че предметите датират от V в. пр.н.е до 40-те години на IV в.Украсата на намерените предмети изобразява много сцени от религията на древните траки както и от гръцката митология.Съкровището включва – 56 канички ,108 фиали и три чаши , което го прави е най-голямото тракииско съкровище намирано до момента.

Преображенският манастир е разположен в изключително живописна местност на около 10 км. от античната крепост Царевец. Лежи в подножието на отвесни скали от лявата страна на р. Янтра и пътя от Велико Търново за Русе. Много красива гледка се открива от двора на манастира кьм пролома на реката и отсрещния отвесен скален рид, в подножието на който се забелязва и друга обител – Патриаршеският манастир “Св. Троица”. Преображенският манастир е основан през 14-ти век и в момента е действащ. Няма запазени постройки от времето на създаване – сегашните сгради са построени през 19-ти век. Съборната църква “Свето Преображение” също датира оттогава. Строежът й започва майстор Димитър Софиянлията (впоследствие заловен и обесен от османските нашественици заради участието му във Велчовата завера), а е напълно завършена от майстор Кольо Фичето. Тя е с уникална архитектура, на която трудно може да бъде намерен аналог в някой от другите български манастири. Впечатлява и живописната украса, създадена от видния български живописец Захари Зограф. В продължение на три години (1849 – 1851) той работи върху някои от шедьоврите на възрожденското изкуство. Най-голямо внимание заслужават труда му по олтара на храма (живопис и икони), както и красивата стенна рисунка на име “Колелото на живота” на външната стена на църквата. Интерес буди и майсторската дърворезба от 19-ти век на име “Царските двери”.

Преди време в съседство е имало още две по-малки църкви. За съжаление ги унищожава срутване на скални маси преди 25 години. В монашеските сгради с обширни чардаци, също дело на Кольо Фичето, отново се откроява възрожденския стил. Днес в тях се помещават 13 монаси.

Чипровският манастир се намира до поречието на на р. Чипровска Огоста в подножието на Язова планина (част от Западна Стара планина), на около 4 км североизточно от известното със своите красиви килими градче Чипровци.Чипровският манастир “Св. Йоан Рилски” води началото си от 10-ти век и е един от тридесетте манастира на Първото Българско царство, утвърдили в страната християнската религия и Кирило-Методиевото дело. В продължение на девет века той е важно книжовно и просветно средище и продължава да съществува и след маджарските нашествия през 13-ти в., падането под османско робство през 14-ти век и набезите на Михаил Храбри през 15-ти в. Служи като основно убежище и опорен пункт при въстанието на Константин и Фружин (15-ти в.) и Чипровското въстание (17-ти в.). Манастирът е многократно ограбван, както и частично разрушаван на 6 пъти през 19-ти век, но впоследствие бива възстановяван с дарения от заможни българи.

Интерес в манастирския комплекс представлява кулата-костница, в която се съхраняват костите на някои от жертвите в Чипровското въстание. Интересен паметник на архитектурата и изкуството е и изцяло украсения със стенописи параклис „Св. Атанасий Велики“. Любопитен факт от историята на обтелта е, че през 1800 година руският император подарява Евангелие на Светата обител.

Черепишки манастир – местоположениеЧерепишкият манастир „Успение Богородично“ е разположен на 29 км югоизточно от гр. Враца, в уникалното със своето многообразие на природни форми и забележителности Искърско дефиле на Стара планина.Черепишкият манастир „Успение Богородично“ датира от Второто Българско царство – построен е по времето на управление на Цар Иван Шишман (1371-1393 г.), за което говори документ, съхраняван в Софийския църковен исторически и археологически музей. В периода на османско владичество Светата обител е многократно разрушавана и опожарявана. В края на 16-ти век е реконструирана от св. Пимен Софийски. В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Създадено е килийно училище, писани са и преписвани книги, жития и евангелия. Оттогава датират реликви като Черепишкото евангелие, подвързано през 1512 г. със златни корици и украсено с библейски сцени, както и евангелието на монах Данаил и създадената от Якоб книга на апостолите. През 1797 г. в „Успение Богородично“ намира убежище св. Софроний Врачански. В периода 1872 – 1876 г. манастира е посещаван и от членове на Врачанския революционен комитет и представители на БЦРК. В близост до Черепишкия манастир е местността „Рашов дол“, където се развива последното сражение на част от Ботевата чета, предвождана от Георги Апостолов. „Успение Богородично“ е посетен и от Иван Вазов през 1889 и 1907 г., а през 1897 той е спирка на Алеко Константинов по време на похода му из тези места, след който се ражда популярния пътепис „Българска Швейцария“.

На 10 км югоизточно от гр.Троян в северните поли на Троянския балкан се намира най-големият старопланински манастир в България – Троянският ставропигиален манастир „Успение Богородично“. Разположен е на 400 м. надморска височина под живописния горист склон „Чукарка“ всред дивна природа.

Месторазположение на Троянския манастир „Успение Богородично“

Общата панорама, животът и миналото на манастира са неразривно свързани с буйните и бистри води на река Черни Осъм, които извират някъде под високите старопланински върхове Амбарица и Купена, провират се из дълбоки усои и вековни гори и носят красота и свежест на манастирската околност.

Рилският манастир е разположен на 1,147 метра надморска височина сред ухаещите иглолистни гори на планината Рила.

Обителта представлява комплекс от култови, жилищни и стопански постройки с обща площ 8800 кв. м. Рилският манастир се отличава с уникална архитектура. Отвън, с 24-метровите каменни стени на основните си сгради, които образуват неправилен петоъгълник, манастирът има вид на крепост. Затова поклонникът или туристът, който попада във вътрешността през една от двете железни порти, остава изненадан от мекотата на архитектурните форми: арки и колонади, покрити дървени стълби и резбовани чардаци, зад които са килиите – 300-400 на брой. В средата на калдъръмения двор в странна симбиоза съжителстват суровите бойници на Хрельовата кула и бароковите сребърни куполи на главната църква. В средата на вътрешния двор се издига най-старата сграда в комплекса – впечатляваща каменна кула, създадена от местния феодал Севастократор Хрелю през 1334-1335 г. Непосредствено до нея стои и малка църква, която е само няколко години по-млада (1343 г.). В по-нови времена (1844 г.) към кулата е добавена и камбанария. Приблизително от същия период датира и главната манастирска черква “Рождество Богородично”. Архитект е майстор Петър Иванович, който работи по нея межу 1834 и 1837 г. Храма е 5-куполен, с три олтарни ниши и два странични параклиса. Едно от най-ценните неща вътре е иконостаса със своята невероятна дърворезба. Стенописите са завършени през 1846 г. и са дело на много майстори, но само известния Захари Зограф се е подписал под своите рисунки. В църквата има и голям брой стойностни икони, създадени между 14-ти и 19-ти век.